СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ АМА В БУРГАС

​Миналата година „София филм фест” навърши своя 20-годишен юбилей, въпреки това организаторите не смятат да си дадат почивка. Този път беше подготвена отново особено разнообразна и предизвикателна програма, която  успя да отговори и на най-претенциозните и капризни вкусове. Официалното откриване на фестивала беше на 9 март в София, и продължи, заедно с традиционните издания в Пловдив, Варна и Бургас, до 31 март. Програмата съдържаше повече от 150 пълнометражни игрални и документални филма, както и над 20 късометражни, като тази година за първи път вниманието беше насочено и върху „Тийн” и „Спорт” обществата.
Ценителите на качественото кино в Бургас можеха за 15 поредна година да се насладят на най-добрите световни и родни заглавия. Още на откриването художественият ръководител на „София филм фест на брега” Георги Дюлгеров не успя да скрие очарованието си и голямото удовлетворение, което изпитваше, поради „случването на един празник за интелигентните хора в Бургас” и си пожела някой ден да види и „Бургас филм фест на полетата на Витоша” По време на този празник в нашия град акцентът беше върху българските филми – цели 8 заглавия. Дори много от авторите и актьорите ни зарадваха с присъствието си и дискусиите след прожекциите. 
„София филм фест” имаше да представи и още нещо: за първи път у нас се даде възможност на зрящи и незрящи заедно да гледат филм. На живо, в рамките на прожекцията артистите дублираха диалозите на живо и ще преразказваха сцените между тях.
Като всяко едно изкуство, киното е магия, която стимулира и обединява мислите и чувствата на хората без никакви граници и предразсъдъци. Глобално, по целия свят, културата страда жестоко и във времето, в което живеем, имаме огромна нужда от нея. Много често тя е сплотявала след големи „раздяли” и киното е едно от съвременните изкуства, чиято една от многото задачи, е именно тази.
ВРАГОВЕ
​
​

България, 2017, 101 мин., черно-бял
Най-новият филм на Светослав Овчаров ни връща през далечната пролет на 1913 г. В разгара на Балканската война българската армия е тероризирана от далекобойните оръдия на турския броненосец. Този път Асен Блатечки (в ролята на Арабията) държи не цигара, а пушка и гореспоменатият броненосец едва в първите 5 минути на филма едва не му взима живота. Арабията се опитва да обясни на старшината, че битката е неравностойна, а в замяна получава заповед за разстрел, поради нарушване на военните си права. Преди разстрела той се запознава обаче с Доктора (Валентин Ганев), който го „спасява”, като го записва като болен от холера. Те двамата се запознават с други персонажи по пътя си и всички намират общата си мотивация да намерят начин как да не изживеят последните си дни на остров. Най-висшестоящият от тях, Поручика (Иван Бърнев), успява тайно да уреди пращането на една лодка от България, чак до средата на Егейско море. Въпреки противоречията помежду си, групата отчаяни военни се заемат да я пренесат по сушата. Те искат да я превърнат в жива торпила и да потопят броненосеца. Не след дълго се сблъскват с турски войници, които от тях стават техни съюзници. Противоречията между българите могат да се окажат по-силни от омразата към враговете. 
Филмът е идеален образец за българския манталитет, чист и суров, взет от българската трапеза, независимо дали върху нея има био-кюфтенца от грах и магданоз, веган-бургери с нахут, леща и елда, стек от карфиол или просто две ракии.  
„Всичко беше трудно във „Врагове”, - споделя режисьорът. - Може би защото във филма се разказва за загубена битка. Или пък може би, да струва три милиона, с три пъти по-малко пари. 
По време на снимките ни удари ураган, който отвя декора в морето. Валя ни дъжд, който щеше да ни удави. Това не е хипербола. Цялата област беше под вода: всички реки бяха придошли. Газихме кал, в която си загубвахме ботушите. Прибирахме се след снимки и подире ни оставаха следи, като че са минали стадо глигани. Нали знаете, че след като стреляш по глигана, той винаги тръгва по посока на изстрела. В поведението на мнозина имаше такъв „глигански инстинкт” – срещу огъня, срещу природата, срещу съдбата. Нито един актьор не каза и дума, въпреки, че момчетата прекараха един месец потопени в ледената вода. Де да знам, може би у всички се беше събудил някакав прастар инстинкт за оцеляване. Никой не се разболя, нямаше даже някоя банална настинка. Видях как хората, обеденени от желание за победа, могат да надминат себе си.  На война като на война!”
ПЕЕЩИТЕ ОБУВКИ
http://www.cinefish.bg/Peeshtite-obuvki-Treylar-trailer35662.html
 
България, 2016, 141 мин., цветен
„Филмът ми започна от една сълза”, казва Радослав Спасов за своя проект. Идеята му се ражда още през 2006 г. Тогава той среща композитора Едуард Казасян, брат на покойния Вили Казасян, който наскоро е разбрал, че жена му Леа Иванова е била принудена да се омъжи за него. „Седяхме на една пейка и дълго време мълчахме. В един момент осъзнах, че тази история би могла да се превърне в един добър филм.” След смъртта композитора режисьорът използва мемоарите му, за да създаде „Пеещите обувки” – Международен филмов фестивал в Москва, където филмът печели престижната награда „Сребърен Георги”
3 дни, след като го гледах ми е доста трудно да говоря за него, но мисля, че и след година пак няма да мога да събера всички мисли,чувства и въпроси, които  ми породи, в една статия. По принцип съм доста отблъснат от българската музика от миналия век и определено не достатъчно запознат, именно защото е била манипулирана от режима. Дори и да различавам Паша Христова от Леа Иванова, пак не вярвах и не бях чувал, че е възможно едната да се различава особено от другата. Сигурен съм, че и за много хора това е така. В сравнително топлата вечер на 20 март успях най-сетне да открия десетте разлики. Че даже и двайсетте.
Леа Иванова се ражда в Дупница на 13 август 1923 г., но родителите и емигрират с нея в Турция след кървавия атентат в църквата „Света Неделя” през 1925 г. Не израства близо до баща си, но за сметка на това съдбата и предлага почти всичко – да е братче на Гаврош, бляскава звезда и дори агент на ДС. Важно е да се отбележи, че както наскоро излезлия и грубо оплют филм за Майлс Дейвис, и този не е биографичен, дори и да проследява два човешки живота от началото до почти техния край в рамките на два часа. Десетилетия преди 89-та, много български режисьори са се опитвали да направят филм за нея, но е било много трудно. Радослав Спасов успява обаче най-сетне да онагледи много сложния живот на тези двама велики музиканти, именно като „даде възможност на тези хора, които си харесват Леа, да видят Леа, а на тези, които имат някакво друго отношение към нея, да гледат героинята, която се казва Лия”. 
Ролите на Лия и Едвард се изпълняват от няколко актьори - в нейния образ в различните възрасти влизат Рая Пеева, Донна Бангьозова, Ернестина Шинова и детето Киара Столарски. Особени адмирации заслужава новоизгряващата и отличаваща се с темперамента си актриса Рая Пеева, която е успяла да влезе изцяло в кожата на Леа Иванова, въпреки че е трябвало да разчита единствено  и само на книгата на Еди Казасян „Ако имах два живота”, където са събрани спомени за великата певица, и огромното нужно въображение и талант, които тя безспорно притежава. В образа на Едвард се въплъщават: Юлиян Петров, Борислав Чучков и детето Александър Иванов. 
С дрезгавия си глас и дяволитата си широка усмивка, тя е била като лъвица в клетка, преди тежък инсулт да парализира цялата й лява страна. Обективът трудно е улавял цялата и бликаща енергия от суинг, пламенната и душа, тя е била като огромна огнена топка, наистина е светела. Била е и първата, която танцува, докато пее. Дотогава са стояли като заковани пред микрофона. Започват да я канят в Берлин, във Франция, Виена, Букурещ, става по-известна, отколкото е в България. Смела и първична, когато и отказват визи за Париж, тя хваща един пепелник и го чупи в портрета на партийния вожд на стената, което през онзи период… определено не се случвали така нещата. 
 
На 26 годишна възраст е пратена в концлагера в Ножарево за „превъзпитание” , но успява да излезе преждевременно и връщайки се в София, тя се запознава с Едуард Казасян. Оказва се, че се познават от повече от 15 години, когато малкият Еди се влюбил в нея и „пеещите” и обувки, и оттогава, влюбен, я следва като по ноти. Той вече е джаз музикант, основател на „Еди Казасян комбо”, а Леа, чувайки ги как свирят, няма нищо против да му стане партньор на само на сцената, ами и извън нея. Въпреки, че е стерилна, той също няма нищо против. Да не можеш да създадеш деца е мъка, но Еди е стоял до нея до последния й дъх, макар че е бил голям женкар и понякога й е кръшкал. Дори основната тема на филма да е духовната драма като цена за оцеляването на таланта, преди всичко се разказва за голямата любов между двама изявени артисти, преминали през огромните изпитания на своето сложно време.
Камен Петров 11Д