Коледно вълшебство

 Вечерта срещу Коледа е неповторимо време.Във въздуха витаят мечтите, надеждите и вълненията на хиляди хора.Но дали вълшебства и чудеса очакват всеки човек?
​
Малкият Христо седеше на легълцето си в дом „Надежда”унесен в мисли.Той не можеше да заспи, колкото и пъти госпожа Мирчева да го подканваше с думите:”Хайде, бе Христо лягай си, че ми омръзна все едно и също да ти повтарям!”Детето се мушваше под завивките и отново леко се поизправяше, след като чуеше скърцането на едва крепящата се с един ръждив пирон дъска, до вратата.

Момчето отправяше преизпълнен с копнеж поглед към коледната звезда, стояща на върха на изкуственото коледно дръвче.Именно тази звезда беше единственото нещо което Христо носеше със себе си, когато за първи път прекрачи прага на сиропиталището.За него тя значеше много.

В стаята беше тъмно, но ясно се виждаше как коледната звезда е осветена от един едва прокрадващ  се лунен лъч.Тя сякаш започна да прави нежни пируети из стаята, да се клатушка насам-натам докато накрая не се озова точно пред лицето на  учуденото дете.След няколко плавни завъртания звездата придоби благия образ на жена, с кестенява коса, около която като че строяха златни лъчи.

„Христо,ела с мен”-бяха единствените и думи.  Звездната девойка хвана детето за ръка и заедно те излетяха през прозореца.Понесоха се над малкото градче, сякаш бяха двойка гълъби, във волния си полет.Първо прелетяха над площада с островръхите къщи, където имаше безброй различни по изглед сергии и магазинчета.После минаха мост, по който и в този късен час още крачеха минувачи.Най-накрая се озоваха пред една схлупена дървена къщичка.
От прозореца в едната стая се виждаше, как една жена е заспала на пода до креватчето на своето дете, не повече от тригодишно.Бащата пък въобще не беше в къщата.Само за миг всичко е обхваната в пламъци.Едър мъж, носещ наръч дърва в ръка се втурва да гаси пожара-това е бащата.Огънят гори безжалостно, чува се детският плач и пукотът на стенещите от ужас дъски.Единствено детето се измъква живо от огнения ад, то стои треперещо от страх, с малка коледна звезда в ръце.Мъжът и жената се понасят към небето като две сенки, обгърнати в печална прегръдка.

Девойката се обърна към Христо и видя как по бузите му се стичаха горещи сълзи, той се беше познал напълно, видял беше отново най-тежкия миг в живота си.”Родителите ти още са с теб, макар че не ги виждаш.”Детето се мъчеше да каже нещо, но думите му се сподавиха в ридания.”Запомни едно-колкото и самотен да се чувстваш не си сам.Сърцето ти винаги ще пази спомена за твоите родители.Почувстваш ли нужда от утеха само го повикай в съзнанието си и той ще ти помогне.”Христо успя с голямо усилие да каже едва:”А коя си ти?””Аз дете, съм твоята Надежда.Ние бяхме заедно всеки един ден, аз съм тази, която си тръгва последна и ще бъде с теб докрай.”

В този миг Христо отново се озова на леглото в стаята, от която бяха тръгнали.Но беше ден.Госпожа Мирчева леко го побутваше по рамото:”Ставай, вече Христо.Честито Рождество!”Детето се усмихна, не знаеше дали случилото се вечерта беше сън ,или не, но беше сигурно, че някъдe, може би много далече, все още има двама души, които го обичат и мислят за него.С рождението на Христос отново се възроди и надеждата в едно малко детско сърце.
НА КОЛЕДА НАИСТИНА СЕ СЛУЧИ ЧУДО!

Нека бъдем благодарни, че на този светъл празник можем да бъдем с хората, които ни обичат и мислят за нас, защото има и деца които не могат и биха дали всичко на света само за още един единствен миг със своите родители.
                                                                                                                                                                                                                                         Даяна Иванова Захариев
                                                                                                                                     VIIIд клас