Ябълките в скрина вече престаряха,
Придошла е нова миризма,
Уханието на природа свята
На свежест, благост, ведрост и цветя.
Щъркели от Юга долетяха,
С тях дойде добрата новина,
Баба Марта твърде стара вече
Прибра чувала пълен с номера.
Дърветата окичени са цветно
В градинката осъмнала до нас,
А слънце и море поглеждат се кокетно,
Все още тих е заливът в Бургас.
Икона на Светата майка
Ще бъде увенчана с венци,
На Възкресение ще славим Бога,
Който поредна пролет ни дари!

​Мариана Алова

Сред забързания поглед на други минувачи,
сред улици, коли, дим, мъгла,
пред светлата пътека, която те обгръща,
достигам аз до твоята врата.
Фасадата позната извива се над мен,
погледът достига до край
и сетивата
обгръщат ме в пролетния ден,
обгръща ме и стаята позната.
Сред стълби, чинове, коридори,перила,
сред музика и глъч и смях,
ти носиш спомени за други,
такива като мен
и аз – такава като тях.
И като майка ти така ни защитаваш
и даваш ни надежди и мечти,
посока ни показваш и окуражаваш,
но и викаш, караш ни се, но уви.
И когато „децата ти” пораснат,
и когато сами започнат да летят,
и когато кажат, че си тръгват,
ти пускаш ги свободно по света.
Жулиета Георгиева, 9. Д клас

 От  вестник “Йо-Йо” поехме инициативата  да интервюираме един от обичните си учители – господин Ангел Белорешки. За изненада на нашия екип обаче, се оказа, че вече друг репортерски екип е провел разговор с преподавателя и е подготвил материал с неговото ценно участие... Все пак, в духа на професионализма, взехме второ интервю. Нека Ви го представим обаче по по-различен начин. Едни от ключовите думи в дискусията ни бяха: “Понеделникът ни липсва.”, “Иновациите са трудни, да…” и “Американска образователна система…”.
   Имаше още много, интервюто беше пространно, но дотук стигат поетическите заложби на нашите вестникари…
​
  “Понеделникът ни липсва.”
               –Ангел Белорешки
 
Понеделникът така ни липсва!
Седмица без него се разлиства,
като посред зима – цвете.
Коледната даже отменете,
но Проектната да удължим!!!
Започнатото как да продължим,
когато време ни  притиска?
Ах, че много, много ни се иска,
безупречно, прилежно,
не така забързано, небрежно,
напредък да оповестим!
Не че няма да ви впечатлим…
Но Мистър Белорешки
не отправя празни забележки.
Той не се оплаква,
а най-бегло ни загатва:
“Иновациите са трудни,
умове ни трябват бързи, будни,
волята си да напрегнем,
всички сили ний да впрегнем,
в името на общия кумир -
Американците кога ще доближим?!“
Времето почти не стига,
графиците ни проектни то настига,
но нали сме умни, ще се справим,
физичните закони ний ще изпреварим!
Хайде, има работа да вършим,
своите задачи за проекта да довършим…
Auf Wiedersehen, до свидания,
ще Ви пишем в следващите си издания!
                                                        Даниела Вергова



​

 Вечерта срещу Коледа е неповторимо време.Във въздуха витаят мечтите, надеждите и вълненията на хиляди хора.Но дали вълшебства и чудеса очакват всеки човек?
​
Малкият Христо седеше на легълцето си в дом „Надежда”унесен в мисли.Той не можеше да заспи, колкото и пъти госпожа Мирчева да го подканваше с думите:”Хайде, бе Христо лягай си, че ми омръзна все едно и също да ти повтарям!”Детето се мушваше под завивките и отново леко се поизправяше, след като чуеше скърцането на едва крепящата се с един ръждив пирон дъска, до вратата.

Момчето отправяше преизпълнен с копнеж поглед към коледната звезда, стояща на върха на изкуственото коледно дръвче.Именно тази звезда беше единственото нещо което Христо носеше със себе си, когато за първи път прекрачи прага на сиропиталището.За него тя значеше много.

В стаята беше тъмно, но ясно се виждаше как коледната звезда е осветена от един едва прокрадващ  се лунен лъч.Тя сякаш започна да прави нежни пируети из стаята, да се клатушка насам-натам докато накрая не се озова точно пред лицето на  учуденото дете.След няколко плавни завъртания звездата придоби благия образ на жена, с кестенява коса, около която като че строяха златни лъчи.

„Христо,ела с мен”-бяха единствените и думи.  Звездната девойка хвана детето за ръка и заедно те излетяха през прозореца.Понесоха се над малкото градче, сякаш бяха двойка гълъби, във волния си полет.Първо прелетяха над площада с островръхите къщи, където имаше безброй различни по изглед сергии и магазинчета.После минаха мост, по който и в този късен час още крачеха минувачи.Най-накрая се озоваха пред една схлупена дървена къщичка.
От прозореца в едната стая се виждаше, как една жена е заспала на пода до креватчето на своето дете, не повече от тригодишно.Бащата пък въобще не беше в къщата.Само за миг всичко е обхваната в пламъци.Едър мъж, носещ наръч дърва в ръка се втурва да гаси пожара-това е бащата.Огънят гори безжалостно, чува се детският плач и пукотът на стенещите от ужас дъски.Единствено детето се измъква живо от огнения ад, то стои треперещо от страх, с малка коледна звезда в ръце.Мъжът и жената се понасят към небето като две сенки, обгърнати в печална прегръдка.

Девойката се обърна към Христо и видя как по бузите му се стичаха горещи сълзи, той се беше познал напълно, видял беше отново най-тежкия миг в живота си.”Родителите ти още са с теб, макар че не ги виждаш.”Детето се мъчеше да каже нещо, но думите му се сподавиха в ридания.”Запомни едно-колкото и самотен да се чувстваш не си сам.Сърцето ти винаги ще пази спомена за твоите родители.Почувстваш ли нужда от утеха само го повикай в съзнанието си и той ще ти помогне.”Христо успя с голямо усилие да каже едва:”А коя си ти?””Аз дете, съм твоята Надежда.Ние бяхме заедно всеки един ден, аз съм тази, която си тръгва последна и ще бъде с теб докрай.”

В този миг Христо отново се озова на леглото в стаята, от която бяха тръгнали.Но беше ден.Госпожа Мирчева леко го побутваше по рамото:”Ставай, вече Христо.Честито Рождество!”Детето се усмихна, не знаеше дали случилото се вечерта беше сън ,или не, но беше сигурно, че някъдe, може би много далече, все още има двама души, които го обичат и мислят за него.С рождението на Христос отново се възроди и надеждата в едно малко детско сърце.
НА КОЛЕДА НАИСТИНА СЕ СЛУЧИ ЧУДО!

Нека бъдем благодарни, че на този светъл празник можем да бъдем с хората, които ни обичат и мислят за нас, защото има и деца които не могат и биха дали всичко на света само за още един единствен миг със своите родители.
                                                                                                                                                                                                                                         Даяна Иванова Захариев
                                                                                                                                     VIIIд клас

    За петнадесета поредна  година София Филм Фест на брега подготви на бургаската публика пълна програма с интересни заглавия и разнообразие от сюжети. С всяка изминала година филмовият фестивал вдига летвата все по-високо и за да получим по-точно мнение, се обърнахме лично към художествения ръководител - един от най-обичаните български режисьори – професор Георги Дюлгеров.
Професор Дюлгеров, какво Ви е мнението за тазгодишните филми, участващи в София Филм Фест?
⦁ Филмите правят фестивала. Тази година бяха осем български филма – много различни - и това определи облика. Младите режисьори – Ралица Петрова, Тодор Кацаров, Григор Лефтеров – показаха социална филми. Това бяха едни съвременни и проблематични филми, с които образно казано успяха „да хванат бика за рогата“. Възрастните режисьори като Светослав Овчаров, Иван Павлов, Радослав Спасов и др. се бяха обърнали към историята. По средата беше Иглика Трифонова с „Асансьор за пациенти“ – един филм, който е и съвременен, и обобщаващ, метафоричен. Българските бяха различни и това е хубаво. Чуждите филми също бяха високи произведения на изкуството.
Разбрахме, че наградата на Община Бургас печели филмът на Светослав Овчаров – „Врагове“. Какво в този филм успя да развълнува Вас и публиката?
⦁ Държа да отбележа, че това в никакъв случай не е патриотичен филм. Той е поглед към душата на българската нация – може да даде отговор на въпроса Що за хора сме ние. По време на срещата със зрителите един от участващите актьори – Валентин Ганев – много интересно и точно говори как ние вътрешно враждуваме непрекъснато и сме неспособни да приемем различните. Именно и заради това е финалът на този филм, в който героите, изправени пред нелепата възможност да умрат, предпочетоха да се сбият. Няма патетика в тяхната смърт. „Врагове“ е опит да се осмисли историята.
Защо с журито избрахте именно този филм? Какво успя да го отличи от останалите?
⦁ Ние с журито го подкрепихме именно заради стремежа да разказва историята противоречиво. Една нация трябва да познава своето минало добре, за да съществува и да се развива. Ако ние продължаваме да се прехласваме по фалшивите исторически възстановки, които изобилстват сега по телевизията, това би ни навредило. Те насаждат фалшиви идеи, особено у подрастващите. Младите трябва да имат възможност за избор. И благодарение на селекцията, годините, опита и установения вкус този фестивал дава шанс да се види разликата, различното, скритото.
Как ще коментирате един друг български филм, спечелил интереса на публиката – а именно „Спомен за страха“ с режисьор Иван Павлов?
⦁ Това, заради което аз много ценя „Спомен за страха“, е линията на режисьора, който заснема едни абсурдни миниатюри. Те всъщност представляват опит да се противопоставим на системата. Делото на режисьора показва, че миналото не е било време само на мълчаливците и страхливците, но и на хората, опитващи се да заявят гласно мнението си за системата.
Според Вас с какво „Лудетини“ заслужи Наградата на публиката?
⦁ Мелодрамата винаги въздейства на зрителите. Не трябва да забравяме и прекрасните актриси, изиграли чудесно ролите си – Валерия Бруни Тедески и Микаела Рамацоти.
Смятате ли, че някой филм е останал недооценен?
⦁ Смятам, че „Тони Ердман“ не успя да привлече вниманието на публиката и това го до отдавам на фарсовата сюжетна ситуация.
Какво е мнението Ви за режисьорите, представящи своите филми на Фестивала?
⦁ Те са млади, нахъсани и разказват безжалостно. Младостта е именно такава – безпощадна. С времето човек става по-милостив. Режисьорите разказват от позицията на времето, на което принадлежат. Това е и мисията на киното – да разказва за периода, през който живеем.
На какво ни учи киното?
⦁ В изкуството няма поука. То трябва да се разглежда емоционално.
Какво различава сериалите от киното?
⦁ Сериалите са „дъвка за очите“ и не позволяват на актьорите да разгърнат напълно потенциала си.
Какво Ви е мнението за бургаската публика?
⦁ Обичам да седя в залата и да гледам филма заедно с публиката, за да усещам как цялата зала „диша“. Именно чрез публиката се уча как да гледам филм и да съпоставям.
                                               ………………………
    София Филм Фест на брега за пореден път се превърна в едно от най-коментираните събития в Бургас, което вече за петнадесет години ни дава възможността да гледаме качествено кино (световно и българско) на голям екран в град. Ще се радваме другата година за шестнадесети пореден път да изживеем прекрасните и незабравими мигове в киносалона.
Диляна Стоянова, 10

​Миналата година „София филм фест” навърши своя 20-годишен юбилей, въпреки това организаторите не смятат да си дадат почивка. Този път беше подготвена отново особено разнообразна и предизвикателна програма, която  успя да отговори и на най-претенциозните и капризни вкусове. Официалното откриване на фестивала беше на 9 март в София, и продължи, заедно с традиционните издания в Пловдив, Варна и Бургас, до 31 март. Програмата съдържаше повече от 150 пълнометражни игрални и документални филма, както и над 20 късометражни, като тази година за първи път вниманието беше насочено и върху „Тийн” и „Спорт” обществата.
Ценителите на качественото кино в Бургас можеха за 15 поредна година да се насладят на най-добрите световни и родни заглавия. Още на откриването художественият ръководител на „София филм фест на брега” Георги Дюлгеров не успя да скрие очарованието си и голямото удовлетворение, което изпитваше, поради „случването на един празник за интелигентните хора в Бургас” и си пожела някой ден да види и „Бургас филм фест на полетата на Витоша” По време на този празник в нашия град акцентът беше върху българските филми – цели 8 заглавия. Дори много от авторите и актьорите ни зарадваха с присъствието си и дискусиите след прожекциите. 
„София филм фест” имаше да представи и още нещо: за първи път у нас се даде възможност на зрящи и незрящи заедно да гледат филм. На живо, в рамките на прожекцията артистите дублираха диалозите на живо и ще преразказваха сцените между тях.
Като всяко едно изкуство, киното е магия, която стимулира и обединява мислите и чувствата на хората без никакви граници и предразсъдъци. Глобално, по целия свят, културата страда жестоко и във времето, в което живеем, имаме огромна нужда от нея. Много често тя е сплотявала след големи „раздяли” и киното е едно от съвременните изкуства, чиято една от многото задачи, е именно тази.
ВРАГОВЕ
​
​

България, 2017, 101 мин., черно-бял
Най-новият филм на Светослав Овчаров ни връща през далечната пролет на 1913 г. В разгара на Балканската война българската армия е тероризирана от далекобойните оръдия на турския броненосец. Този път Асен Блатечки (в ролята на Арабията) държи не цигара, а пушка и гореспоменатият броненосец едва в първите 5 минути на филма едва не му взима живота. Арабията се опитва да обясни на старшината, че битката е неравностойна, а в замяна получава заповед за разстрел, поради нарушване на военните си права. Преди разстрела той се запознава обаче с Доктора (Валентин Ганев), който го „спасява”, като го записва като болен от холера. Те двамата се запознават с други персонажи по пътя си и всички намират общата си мотивация да намерят начин как да не изживеят последните си дни на остров. Най-висшестоящият от тях, Поручика (Иван Бърнев), успява тайно да уреди пращането на една лодка от България, чак до средата на Егейско море. Въпреки противоречията помежду си, групата отчаяни военни се заемат да я пренесат по сушата. Те искат да я превърнат в жива торпила и да потопят броненосеца. Не след дълго се сблъскват с турски войници, които от тях стават техни съюзници. Противоречията между българите могат да се окажат по-силни от омразата към враговете. 
Филмът е идеален образец за българския манталитет, чист и суров, взет от българската трапеза, независимо дали върху нея има био-кюфтенца от грах и магданоз, веган-бургери с нахут, леща и елда, стек от карфиол или просто две ракии.  
„Всичко беше трудно във „Врагове”, - споделя режисьорът. - Може би защото във филма се разказва за загубена битка. Или пък може би, да струва три милиона, с три пъти по-малко пари. 
По време на снимките ни удари ураган, който отвя декора в морето. Валя ни дъжд, който щеше да ни удави. Това не е хипербола. Цялата област беше под вода: всички реки бяха придошли. Газихме кал, в която си загубвахме ботушите. Прибирахме се след снимки и подире ни оставаха следи, като че са минали стадо глигани. Нали знаете, че след като стреляш по глигана, той винаги тръгва по посока на изстрела. В поведението на мнозина имаше такъв „глигански инстинкт” – срещу огъня, срещу природата, срещу съдбата. Нито един актьор не каза и дума, въпреки, че момчетата прекараха един месец потопени в ледената вода. Де да знам, може би у всички се беше събудил някакав прастар инстинкт за оцеляване. Никой не се разболя, нямаше даже някоя банална настинка. Видях как хората, обеденени от желание за победа, могат да надминат себе си.  На война като на война!”
ПЕЕЩИТЕ ОБУВКИ
http://www.cinefish.bg/Peeshtite-obuvki-Treylar-trailer35662.html
 
България, 2016, 141 мин., цветен
„Филмът ми започна от една сълза”, казва Радослав Спасов за своя проект. Идеята му се ражда още през 2006 г. Тогава той среща композитора Едуард Казасян, брат на покойния Вили Казасян, който наскоро е разбрал, че жена му Леа Иванова е била принудена да се омъжи за него. „Седяхме на една пейка и дълго време мълчахме. В един момент осъзнах, че тази история би могла да се превърне в един добър филм.” След смъртта композитора режисьорът използва мемоарите му, за да създаде „Пеещите обувки” – Международен филмов фестивал в Москва, където филмът печели престижната награда „Сребърен Георги”
3 дни, след като го гледах ми е доста трудно да говоря за него, но мисля, че и след година пак няма да мога да събера всички мисли,чувства и въпроси, които  ми породи, в една статия. По принцип съм доста отблъснат от българската музика от миналия век и определено не достатъчно запознат, именно защото е била манипулирана от режима. Дори и да различавам Паша Христова от Леа Иванова, пак не вярвах и не бях чувал, че е възможно едната да се различава особено от другата. Сигурен съм, че и за много хора това е така. В сравнително топлата вечер на 20 март успях най-сетне да открия десетте разлики. Че даже и двайсетте.
Леа Иванова се ражда в Дупница на 13 август 1923 г., но родителите и емигрират с нея в Турция след кървавия атентат в църквата „Света Неделя” през 1925 г. Не израства близо до баща си, но за сметка на това съдбата и предлага почти всичко – да е братче на Гаврош, бляскава звезда и дори агент на ДС. Важно е да се отбележи, че както наскоро излезлия и грубо оплют филм за Майлс Дейвис, и този не е биографичен, дори и да проследява два човешки живота от началото до почти техния край в рамките на два часа. Десетилетия преди 89-та, много български режисьори са се опитвали да направят филм за нея, но е било много трудно. Радослав Спасов успява обаче най-сетне да онагледи много сложния живот на тези двама велики музиканти, именно като „даде възможност на тези хора, които си харесват Леа, да видят Леа, а на тези, които имат някакво друго отношение към нея, да гледат героинята, която се казва Лия”. 
Ролите на Лия и Едвард се изпълняват от няколко актьори - в нейния образ в различните възрасти влизат Рая Пеева, Донна Бангьозова, Ернестина Шинова и детето Киара Столарски. Особени адмирации заслужава новоизгряващата и отличаваща се с темперамента си актриса Рая Пеева, която е успяла да влезе изцяло в кожата на Леа Иванова, въпреки че е трябвало да разчита единствено  и само на книгата на Еди Казасян „Ако имах два живота”, където са събрани спомени за великата певица, и огромното нужно въображение и талант, които тя безспорно притежава. В образа на Едвард се въплъщават: Юлиян Петров, Борислав Чучков и детето Александър Иванов. 
С дрезгавия си глас и дяволитата си широка усмивка, тя е била като лъвица в клетка, преди тежък инсулт да парализира цялата й лява страна. Обективът трудно е улавял цялата и бликаща енергия от суинг, пламенната и душа, тя е била като огромна огнена топка, наистина е светела. Била е и първата, която танцува, докато пее. Дотогава са стояли като заковани пред микрофона. Започват да я канят в Берлин, във Франция, Виена, Букурещ, става по-известна, отколкото е в България. Смела и първична, когато и отказват визи за Париж, тя хваща един пепелник и го чупи в портрета на партийния вожд на стената, което през онзи период… определено не се случвали така нещата. 
 
На 26 годишна възраст е пратена в концлагера в Ножарево за „превъзпитание” , но успява да излезе преждевременно и връщайки се в София, тя се запознава с Едуард Казасян. Оказва се, че се познават от повече от 15 години, когато малкият Еди се влюбил в нея и „пеещите” и обувки, и оттогава, влюбен, я следва като по ноти. Той вече е джаз музикант, основател на „Еди Казасян комбо”, а Леа, чувайки ги как свирят, няма нищо против да му стане партньор на само на сцената, ами и извън нея. Въпреки, че е стерилна, той също няма нищо против. Да не можеш да създадеш деца е мъка, но Еди е стоял до нея до последния й дъх, макар че е бил голям женкар и понякога й е кръшкал. Дори основната тема на филма да е духовната драма като цена за оцеляването на таланта, преди всичко се разказва за голямата любов между двама изявени артисти, преминали през огромните изпитания на своето сложно време.
Камен Петров 11Д

​Провокирана от голямата липса на актьорски талант в съвременната бг-кино индустрия ,  за кратко, реших да обърна поглед към вече сравнително далечното минало. В контраст с бавно изгряващите и бързо гаснещите звезди на родната сцена, ще назова някои от имената, които не са изгаснали от миналия век, чак до днес. От малка с огромен интерес гледам старите ленти и за жалост, съм останала с впечатлението, че тази част от българското творчество остава недооценена от сегашното поколение, на фона на модерните комерсиални продукции.  И въпреки всичко, силно се съмнявам да са много тези , които никога през живота си не са гледали поне едно от култовите заглавия , които ще споделя с вас няколко реда по-надолу . За тези , вече запознати с тях, се надявам да отключа приятен спомен, а  останалите нека си пуснат някой от тях, за да получат голяма доза искрен смях и поглед над това, каква е била българската действителност по `онова` време.